Водната топка ражда победители в живота

МЕЧТАЯ ДЕЦАТА НИ ДА ТРЕНИРАТ ПОНЕ ДВА ЧАСА ДНЕВНО И ДА РАЗПОЛАГАТ С БАЗИ, КАКВИТО ИМА ВЪВ ВСИЧКИ НОРМАЛНИ ДЪРЖАВИ, ТВЪРДИ ТРЕНЬОРЪТ НА СЛАВИЯ И /ЮНОШЕСКИЯ НАЦИОНАЛЕН ОТБОР АНГЕЛ БЕНИНСКИ

Ангел Бенински е роден на 11 септември 1985 година във Враца. Започва да се занимава с водна топка в родния си град, а едва 14 годишен преминава в школата на ЦСКА. Шампион е за юноши с „армейците“, а след това с мъжкия отбор на Славия печели и Купа България. От 2008-ма година е треньор в ДЮШ на „белите“, а от тази година е главен треньор в клуба и селекционер на националния отбор за родени до 2004-та година. Всичко това прави Бенински най-добрият събеседник за първото интервю в новосъздадения блог на тима по водна топка на Славия. 




Г-н Бенински, да започнем така: защо водна топка – спорт, който в България не е особено популярен и казано на жаргон „в него няма пари“?

 - Ще започна отзад напред. Да, „пари няма“, но има много повече. Водната топка дава нещо по-ценно от парите, а именно здраве и сила. Нима можете да си купите здраве с пари? Този спорт изгражда характери, калява волята, възпитава на дисциплина, постоянство, усърдие... Водната топка е категорично доказан, като най-трудният и комплексен спорт, който ражда победители. И тези победители не са само във водата. Те биват такива и в живота.

Звучи много красиво и силно, но мнозина може би ще оприличат думите Ви на заучени фрази?

- Всеки е свободен да мисли, каквото иска. Аз обаче мога да поканя всички неверници зимно време на басейн „Диана“ да проверят и да се убедят сами. В най-студените дни, когато новините започват с информации за грипни вируси, епидемии, ваканции, то тогава всичките ми деца са налице. Мога да гарантирам, че отсъствията от тренировки, поради семеен празник, предстоящо контролно или развален автомобил на родителя са много повече от тези поради болест. И не е само това – вижте тези деца на по 14, 15 години какви тела имат. И това е без всякаква странична намеса. Без препарати. Без химия.

Преди време бяхте казали „ватерполист гладен няма“... 

- Да, твърдя го и сега, но искам да бъда правилно разбран. От една страна водната топка изгражда характери, хора с иключително силна психика, които успяват да се преборят с трудностите в живота. Аз самият нямам отговор защо е така, но е факт. От друга страна този спорт за разлика от много други изгражда приятелства за цял живот. Ние ватарполистите сме една особена порода хора, които създаваме наша сплотена общност и се чувстваме част от нея, независимо къде се намираме. За нас в пълна степен важи мускетарския девиз „Един за всички“ и мога да гарантирам, че някой от нас ако изпадне в беда или има нужда от помощ, независимо къде се намира, така сме се пръснали по света, че винаги ще се намерят поне двама, които ще му подадат ръка.

Вече повече от десетилетие се занимавате с треньорската професия. Оставало ли Ви е време за равносметка и като погледнете назад имало ли е мигове, в които връщайки се назад да съжалявате, че сте поели по този път?

 - През 2008-ма започнах от „нулата“. Тогава на практика детско юношеската школа на Славия на практика не функционираше. Искрено съм благодарен на Стоян Александров, председателят на клуба, който повярва в мен и ми гласува доверие. Той ми даде пълен картбланш и възможност да работя. В началото беше трудно – да търсиш деца, да ги запалиш по този спорт, да ги учиш, да направиш отбор... Когато работиш със сърце и даваш всичко от себе си, нещата се случват и ето – част от първите момчета вече играят в мъжкия отбор. Сега тренират около 50-60 деца и имаме отбори във всички възрастови групи, като всяка година Славия е незименно в Топ 6 на България.

Какви са най-големите Ви успехи?

- Тук няма да говоря за медали... Да, имаме бронзови, сребърни отличия от държавни състезания...Имаме спечелени турнири, но за мен най-големият успех е да виждам, че децата истински обичат тази игра. И знаете ли – има една възраст, когато стават на 16-17 години, повлечени от живота, те „забравят“ къде е басейна. Дискотеки, приятелки, удоволствия, после абитиуренски бал, кандидатстване, университет... И аз вече решавам, че тези деца съм ги загубил, но минават година-две и те се връщат. Това е моят най-голям успех – предал съм им любовта към воданата топка за цял живот. Те вече приемат басейна за свой втори дом.

Имало ли е моменти, в които Ви се е искало да се откажете?

- Честно ли? Всяка вечер си лягам с мисълта, че това повече не мога да го причнявам на себе си и семейството си, но сутрин се събуждам и знам, че вечерта децата отново ще дойдат на басейна....и борбата започва отначало...

Искате да кажете, че не е лесно...

- Как да е лесно? В София разполагаме с два басейна – „Диана“ и „Спартак“. На „Диана“ тренираме четири – пет отбора едновеременно. Как да намерим деца и да ги запалим по този спорт? Няма база, няма условия... Признавам си, че понякога се уморявам да търся, да опитвам, да се боря... Изключително трудно се намират и спонсори, и някой да помогне... Затова съм изключително благодарен на хората от „7 days”, “Delfina”, които изклюяително много помагат, когато става въпрос за екипировка, лагери, състезания...

Вие сте доста емоционален треньор и често имате пререкания със съдиите...

- С ръка на сърцето си признавам, че винаги преди мач си обещавам да се въздържам, но... Всъщност не се ядосвам само на съдиите, макар че не понасям несправедливостта и не приемам, когато тенденциозно се ощетява отбора ми. Но повече се ядосвам, когато видя, че моите състезатели не правят това, което могат и което сме тренирали. Не се ядосвам от загубата, но не позволявам да играем без сърце и страст.

Явно усилията Ви обаче не са останали незабелязани и в началото на годината бяхте назначен за селекционер на националния отбор...

- Вижте, един национален отбор е проекция на клубните отбори. За това нека говорим за цялостната картина в България. В момента що-годе добри условия за развитие на водната топка има единствено във Варна и Бургас. Моята мечта е подобни басейни да бъдат изградени и другите градове. Иска ми се да бъдат възродени традиционни центрове като Русе, Кърджали, Сандански, Враца... Мечтая поне малко да се доближим до близки нам страни като Сърбия, Хърватска, Черна гора... Ами там клубовете разполагат с по 3 отбора за всяка възраст. На всеки кастинг се явяват стотици деца, които искат да са част от Звезда, Партизан или Хайдук. Но те имат бази, басейни, играта се популяризира. А ние какво? Как да убедя родителите на дете да го водят всяка вечер от Обеля до „Дианабад“ на тренировки?

В тези ваши думи ли се крият и мечтите ви за бъдещето?

 - Мечтая да изкараме децата отново на спортните площадки. Да ги заведем на стадиона, в залата или на басейна. Генетично ние българите го имаме. Ние можем да бъдем добри атлети. Ние можем да бъдем шампиони и да покоряваме върхове. Мечтая спортът да се превърне в държавна политика, но не само на думи. Мечтая да бъдем спортна нация. Пожелавам си децата ни да спортуват поне два часа дневно. Мечтая спортът ни да бъде гледаем и атрактивен за рекламодателите. Тогава нещата ще си дойдат на мястото.